Църква ХРИСТОВА РАДОСТ
И Духът и невястата казват "Дойди!"
И Духът и невястата казват "Дойди!"
Кратък филм за спасяването на българските евреи по времето на Втората Световна Война.
Дъглас Уилсън (Douglas Willson)
Това са 44 кратки текста на статии от пастор Уилсън за Господната вечеря.
Заслужават личен прочит, а защо не и обсъждането им в група.
Превод: Николай Бояджиев
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
Някой се грижи за нас. Някой е приготвил. Бог ни е дал всичко, от което се нуждаем за живота и благочестието. Никога не сме изгубени или откъснати. Понякога, когато сме напрегнати, може да ни се струва, че сме изгубени, но не сме. Той отново е промислил.
Тъй като Отец е баща, Той се грижи за нас. Това правят бащите. И именно така трябва да разбираме присъствието на Бог в тази Вечеря. Светият Дух е Духът на Отца и на Сина, Той присъства тук и ни сплотява в любов. Любовта, братството, близостта, общността, обичта – това са нещата, които Той е подготвил за нас и всички те се съдържат в хляба и виното.
Не бива да търсим Христос в съществителните, а в определенията. Не бива да се взираме през микроскоп в трохичката хляб или в капката вино, за да намерим Христос в хляба и виното. Христос е в хляба и виното, когато с благодарност ги приемаме и с любов ги подаваме на ближния си.
За всеки от нас Бог е оставил истинска храна и колкото повече я споделяме с другите, толкова повече тя се умножава за всички. Любовта е благодат, която се умножава. Стоим пред трапеза, не пред олтар. Има голяма разлика. Събрали сме се да отдадем жертва на хвала и благодарност, не да получим умилостивение. Нашето умилостивение стана на кръстния олтар, чиито преобрази намираме в Стария Завет – онези древни олтари с жертвени животни.
Можем истински да бъдем благодарни само ако жертвата за умилостивение е била вече принесена нейде и ние сме вече помилвани. Христос я принесе веднъж завинаги и ни дари свободата да участваме в тази трапеза със спокойна съвест, благодарност и хармония – в духовна жертва, която е възможна единствено заради всичко, което я предшества.
Тази духовна жертва заема мястото на някои от онагледяващите примери, които старозаветните ни братя и сестри са използвали, живеейки с надеждата за свободата, която имаме ние. „Молитвата ми нека се издигне към Теб като тамян, вдигнатите ми ръце нека бъдат като вечерна жертва“ (Пс. 141:2). Молитвата измества тамяна, вдигнатите ръце – кръвните жертви. Наместо кървави олтари има песни. „Който принася жертва на хвала, той Ме прославя, а на този, който оправя пътя си, ще покажа Божието спасение“ (Пс. 50:23). Днес имаме предимството да жертваме като просто бъдем благодарни на Бога. Такъв е и смисълът на думата евхаристия – благодарност, не умилостивение – благодарност заради вече получената милост.
Жертвата за умилостивение е еднократна, но тя прави възможни един друг вид жертви, които са непрестанни. „… чрез Него нека принасяме на Бога непрестанно жертва на хвала, сиреч плод на устни, които изповядват Неговото име“ (Евр. 13:15). Затова не съм свещеник, който извършва жертвоприношение. Аз и братята около мен имаме честта да бъдем днес просто сервитьори. Ние пристъпваме към вас с радост, носим ви радост и ви призоваваме да откликнете с радост. Тази трапеза е трапеза на братска любов. Бог е наредил да седим около нея и да се храним с желание, тоест с любов. Когато поемаме хляба и виното с вяра, ние поемаме от Христа и един от друг. Накрая нито Христос, нито ние сме се смалили, напротив, израснали сме. Хлябът и виното също не са свършили, а са се умножили вътре в нас и с тях можем да нахраним света. Когато участваме с такъв дух, получаваме още по-изобилни благословения и Господ ни прави да растем.
Любовта винаги води до това. Ако обаче християните откажат да се хранят с Христа и един с друг в любов, изведнъж се оказва, че те все пак не могат да спрат да ядат. Но това ядене е вече от съвсем друг характер. В Галатяни 5-та глава Павел казва на светиите да не ползват свободата си, за да угаждат на себе си, а за да си служат един на друг в любов (ст.13). После им казва да се обичат един друг, както всеки един обича самия себе си (ст.14). Защото според него алтернативата би била да се хапят и ядат един друг, докато взаимно се изядат (ст.15).
Тук „изядат“ означава взаимно да се унищожат, изтребят, ликвидират и погълнат изцяло. Резултатът е тъкмо обратният от този при саможертвената любов. Когато се храним с Христа и един с друг в любов, когато се предаваме един на друг, когато се жертваме един за друг, накрая винаги имаме повече, отколкото в началото. Ако обаче се хапем и се ядем един друг, когато свършим, с нас е свършено.
Който се раздава, израства, а който не се дава, се смалява. Единият (се) храни, а другият яде и се стопява. И двамата воюват, но единият пее, а другият ръмжи. Историята на църквата свидетелства как смисълът на Господната Вечеря е бил подменен и някои са я превърнали в повод за налагане на църковни наказания. Новият Завет я описва обаче като благодарствен празник. Ние не сме тук за опрощение, защото вече сме получили прошката на Бога. Сега принасяме „хвалебна жертва“ и сме благодарни (Евр. 13:15).
Разбира се, ако някой е извършил грях, покаянието е необходимо, то носи само добро. Когато обаче сърцата ни мислят само за това, има опасност да изпаднем в непрекъснато самобичуване. Оттам е само крачка да превърнем причастието в акт на себеправедност.
Старозаветната система от жертвоприношения е описана като недостатъчна, защото е трябвало едни и същи жертви да бъдат принасяни многократно (Евр. 10:1-4). Когато изповядваме конкретни грехове през живота си или в началото на това наше събрание, не го правим, за да усъвършенстваме оправданието си. То е съвършено още от първия ден, когато бяхме оправдани чрез Христос. Неговото покорство ни беше зачетено за наше собствено, как тогава то може да стане по-съвършено?
Причината да се изповядваме е, за да запазим отношенията си с Бога честни, защото ако кажем, че нямаме грях, би било доста нечестно. А дали го правим с правилното разположение на духа, можем да разберем по това как пристъпваме към Него на тази трапеза. Ако за нас това е момент на радост, почивка, мир, благодарност и надежда, то ние сме изповядали греховете си правилно. Ако обаче това е момент на самообвинение, на сурова и мрачна решителност, тогава не пристъпваме с правилния дух.
Вие сте синове и дъщери на Всевишния. На вас Той каза: „Прощават ви се греховете“. Затова… Основа на всяко свободно управление е самоуправлението. Глупци и дръвници не могат да създадат свободно общество. Не можем да се управляваме като общност, ако не можем да управляваме себе си поотделно. А няма как да се научим на самоуправление освен под действието на Светия Дух.
Това важи за всяка област на живота ни, в която сме изкушени да угаждаме на себе си. Павел описва този принцип, коментирайки конкретно алкохола: „И не се напивайте вече с вино, защото това ще ви унищожи духовно, а се изпълвайте с Духа. Поучавайте се един друг с псалми, химни и духовни песни. Пейте и съчинявайте мелодии на Господа със сърцата си“ (Еф. 5:18-19). Забележете как разсъждава в плоскостта „прави това, а не това“. Там, където работи Духът, резултатът е радост и музика. Когато обаче Духът го няма или е наскърбен, човешкото сърце продължава да търси някакъв вид въодушевление и се опитва да го намери в бутилката.
Бог не ни забранява, за да ни разваля удоволствието. Когато ни казва да не се напиваме, Той е като майката, която забранява на сина си да яде чипс половин час преди вечеря. Тя знае, че е сготвила нещо, което ще му донесе истинско удоволствие и не желае той да го развали точно преди това с някакъв евтин заместител. Тя казва „не!“, не защото ? харесва да казва „не!“, а защото е приготвила нещо далеч по-добро.
Така именно ни говори и Бог. Той казва „не!“ на пиянството, защото ни е приготвил нещо далеч по-добро. Библията казва много неща за търпението и отсрочването на желанията ни. „Когато ни възпитават, не е забавно и не ни е приятно, но по-късно, ако сме си научили урока, намираме умиротворение в това да живеем праведно“ (Евр. 12:11). Мъдрият с радост прегръща този принцип – по-добре да намерим изобилна радост в жетвата, отколкото да я провалим с удоволствия и мързел във времето на сеитбата.
Бог сигурно ти е забранил доста неща тази седмица, но то е защото ти е приготвил тази трапеза. Основа на всяка форма на свободно управление – в семейството, в обществото или в църквата – е самоуправлението. Ако хората не могат сами да се владеят, накрая попадат под чуждо владичество.
Лесно е да се оплакваме от лошото управление, когато ни притискат и ни вдигат данъците и таксите. Когато Фараонът повишава дневната норма за тухли, но отказва да дава слама, всички роби започват да се оплакват. Покрай крайния срок за плащане на данъци всички пеят освобожденски песни.
Нека сега съпоставим две библейски твърдения. Първо, свободата е нещо, което дава само Светият Дух: „Господ е Духът и там, където е Господният Дух, там има свобода“ (2 Кор. 3:17). И второ: „Плодът на Духа е… себевладение“ (Гал. 5:22-23). Основното оръжие на Духа, за да донесе истинска свобода на робите, е да им даде свобода от греха. Бог разкъсва веригите им. Който го е изпитал, знае какво означава да ти кажат: „Стани, вдигни постелката си и ходи“ (Йоан 5:8). Едно поколение от роби на греха не може да бъде свободно. Те не знаят какво е свобода. Тя ги плаши. Ако им я подарят, те няма да знаят как да я опазят. „Който не умее да владее себе си, е като съборен град без стени“ (Пр. 25:28). Затова алкохолизмът е обществен и дори политически въпрос. Затова порнографията е такъв проблем. Едно поколение, което пафка трева, не може да бъде свободно.
Ако някой тиранин ти предложи да те върже в окови до стената на някоя тъмница, но едновременно с това ти обещае да имплантира електрод в центъра на удоволствието в мозъка ти, с което да ти осигури непрекъсната еуфория до деня на смъртта ти, най-вероятно ще се изсмееш. Но ако тази щедра оферта ти се струва безумна, защо кълвеш на по-малка стръв? Ако не приемаш да размениш свободата си срещу големи удоволствия, защо все пак се разделяш с нея срещу по-малки?
Има само един начин хората да бъдат свободни – като станат праведни. На тази трапеза Бог ни дава силата за това. От няколко дни говорим за себевладението, а то включва и нашата настройка спрямо ближните ни. Хората, които не могат да се владеят, враждуват помежду си заради несъвместимите си недостатъци и необузданите си емоции. В един егоистичен свят всеки дърпа чергата към себе си.
Това ни отвежда до най-простия и най-очевиден лакмус за нас самите – нашата готовност да прощаваме. Егоцентрикът не знае да прощава, но за сметка на това простеният може също да прости. Господ Исус го казва възможно най-ясно – тези, които отказват да простят, също няма да получат прошка.
Няма да сбъркаме тогава, ако размислим за миг какво представлява прошката. Тя има централно място в нашата вяра – не минава и седмица без да сме изправени пред въпроса дали вярваме в Божията прошка. А, ние вярваме в нея, нали? Когато молим Бог да ни прости, наистина ли е така? Или само Му се извиняваме? Защото не е същото. Когато казваме, че прощаваме на брат си, дали просто не приемаме извиненията му с идеята да не се задълбочаваме в тях много-много? Това обаче въобще не означава, че му прощаваме. Можем да простим само непростимото.
Възможно е да приемеш извиненията на човека, който те бутне без да иска. Той затова и казва: „Извинете!“. Но ако някой те мерне отдалеч и като се засили, се вреже в теб и те премаже, едва ли после ще каже „Извинете!“, освен ако не иска да гарнира грубиянството си със сарказъм. Този човек не може да бъде извинен и затова е възможно единствено да бъде простен.
Ние искаме прошка за греховете си, не за грешките и гафовете. Нашите ближни търсят от нас прошка за греховете си, не за своята нетактичност или недодяланост. Нашият отговор определя духовното ни състояние. Себевладението е един от даровете на Духа – с него можем както да простим, така и да поискаме прошка, когато е необходимо.
Да простим по този начин изисква повече сила, отколкото имаме. Затова сме тук около трапезата – за да получим тази сила. Към тази трапеза трябва да пристъпваме в дух на размисъл и молитва. Както казва Матю Хенри, съзерцанието е разговор със себе си, а молитвата е разговор с Бога.
И двете са необходими, но когато разговаряш - със себе си или с Бога - това трябва да бъде осъзнат акт. С други думи, в тези разговори не бива да бъбрим безсмислено, да пъшкаме и да се оплакваме или да обвиняваме. Когато разговаряме със самите себе си и когато разговаряме с Бога, особено по темата за разчупения хляб и виното, трябва да внимаваме думите ни да бъдат мъдри. За да се получи това, е необходимо във всяка наша дума да ехтят Писанията.
Само така ще се предпазим от грешки, когато стигнем до опасната задача на себеизпитването. „Но човек трябва да изпита себе си и тогава може да яде хляба и да пие чашата“ (1 Кор. 11:28). И тъй като това е казано във вид на заповед, мнозина са тези, които прилежно го изпълняват. Стандартите за себеизпитване обаче често са доста небиблейски – някои хора се изпълват с осъдителен дух, докато други въобще са зарязали това задължение, смятайки, че всяка форма на себеизпитване е израз на духовна патология.
Разбира се, има алтернатива на това християните да се самоизмъчват с въображаеми грехове, докато други, без да се замислят, пристигат тук за причастие непосредствено след като са крещяли с цяло гърло на близките си. За радост не сме принудени да избираме между лова на несъществуващи провинения и лежерното подминаване на очевидни грехове.
Прочее, когато се отдаваш на размисъл, разговаряй със себе си разумно. Спри да слушаш себе си и започни да говориш на себе си. А когато се молиш, не мисли, че знаеш какво иска да чуе Бог. Моли се в хармония с Неговото Слово. Той иска да си тук. Той те е поканил. Той знае всичко в подробности.
Колкото е погрешно да се твърди, че в скинията не е имало изкусни образи на духовните реалности, толкова е погрешно да твърдим, че в новозаветната църква няма изображения. В скинията е имало от сини нарове до херувими над умилостивилището. Забранени са били конкретни неща и когато евреите са били верни на Бога, те са пазили най-ревностно мястото между херувимите и над умилостивилището празно.
Аналогично, новозаветното служение е пълно с икони – но като истински протестанти ние настояваме, че тези икони сме самите ние. Например, в нашата църква има стотици икони – вие всички сте били създадени „по образ и подобие на Бога“, тоест вие сте образи на Бога. Освен това, Христос е правдиво изобразен и в евангелската проповед (Гал. 3:1) или при самия прочит на Писанията (Откр. 1:6).
Подобни образи са задължителни в християнските църкви, тоест Бог е заповядал Неговият образ в Христос да бъде рисуван с думи като с четка. Той ни е дал кръщението, в което разиграваме заместническата смърт на Христос и на нашата собствена смърт в Него. Също така редовно пристъпваме към образите на хляба и виното. Христос ни е подарил образа на неговото сломено тяло и на неговата пролята кръв и ние ги виждаме с очите си. Но виждането е само началото.
Когато покорно внимаваме и се ограничаваме до образите, които Бог е заръчал и определил, имаме огромната чест да ги вкусим и да станем част от тях. Ако обаче си измислим наши икони, обещаното вкусване и причастяване се изпарява. Не само че изчезва благословението, но се стоварва и проклятие – до третото и четвъртото поколение. Можем да срещнем Бог само там, където е заръчал Той самият.
Прочее, истинското християнско поклонение трябва да става с образи, но е също толкова важно да се ограничим до образите, които са ни били завещани. Причастието е духовна храна и няма да е лошо да се запитаме как тя се отнася към нещото, наречено стрес или напрежение. По това време на годината повечето от нас имат много задължения, а някои са наистина затрупани. Може да е заради изпити или коледни приготовления, а може и заради двете. Всички са подложени на допълнително напрежение. Това може да е за добро или за зло. Зависи.
Пред нас стои духовна храна, а без храна по принцип не можем да работим. Изразходването на енергия, духовна или не, е невъзможно без напрягане. Ако мускулите са напълно отпуснати, те не могат да свършат нищо. Това се отнася и за духовните ни мускули – храним се, за да можем след това последователно да бъдем напрегнати или отпуснати – това са нарича работен режим. Но този именно вид напрежение ти позволява да спиш добре и да ядеш с апетит и благодарност. Божието напрежение те уморява и ти огладняваш, което е хубаво. Да си уморен и гладен е добро нещо, то означава, че си бил на нивата.
Другият вид напрежение е просто синоним на грижи и безпокойство – тогава казваме, че човек е претоварен. А това не е хубаво, защото е грях. Мускулите не могат да работят, ако са непрекъснато стегнати и ако това продължава, човек скоро се парализира. В този случай дори духовната храна, нарочната почивка, допълнителният сън и паузата в работата не могат да заглушат воя на тялото, чувствата и нервите. Това напрежение се лекува по един единствен начин – с покаяние.
Изповядай го, както би изповядал всеки друг грях. Съпротиви се на това пренавиване, както би се съпротивил на всяко друго изкушение. В крайна сметка в него няма нищо приятно и то не води до нищо добро. Не само, че не води до нищо добро, то най-често усложнява положението и се напрягаш още повече. След като изповядаш този грях, седни и се нахрани с тази духовна храна, за да може Бог да ти даде правилния вид напрежение. Големият враг на себевладението са чувствата. Не здравите чувства, които в крайна сметка ни правят да бъдем хора, а вредният навик да оставяме чувствата си да диктуват убежденията ни – в областта на политиката, семейството, бизнеса и, разбира се, най-важното – в богословието.
Едно от най-очевидните неща при чувствата е, че те са променливи. Ту нагоре, ту надолу. Понякога те теглят назад, после напред. С една дума колебливи са. Ако градиш живота си, семейството си, бизнеса си, убежденията си на нестабилната плоскост на чувствата, какво се получава? Ако те вървят нагоре или надолу, всичко върви нагоре или надолу. Виждаме това в начина, по който съвременните хора спазват брачните си обети. Дават обещание да бъдат верни независимо от чувствата си и го спазват, докато един ден… чувствата не им изменят. Тогава изведнъж се оказват на друг свят и той ръкопляска на подлостта им, стига чувствата, които са ги довели до същата тази подлост, да са били искрени.
Животът трябва да се крепи на факти. Първо на богословски факти. Второ, на действителността, тоест на осезаемата реалност. Аз бих сложил математическата точност на трето място. Тези факти са това, което трябва да представлява всяка основа – здрав, хладен, твърд бетон. Чувствата, които се крепят на тази основа също ще бъдат здрави и ще ни радват. Иначе и те са като децата – когато са диви и невъзпитани, не са приятни никому. Чакат ни само пакости и бели.
Исус е Господ без значение в какво настроение си се събудил днес. Богословски факт. Мъжете се очаква да бъдат привличани от жени и обратното, а не от представители на техния пол. Природен факт. Салдото по сметката ти не ти позволява тази нова лъскава играчка. Математически факт.
Затова чувствата трябва да се възпитават. Не бива никога да получават ръководната роля.
Един от начините да възпитаваме чувствата си е като идваме около тази трапеза, за да се научим от Него. Няколко пъти говорихме за връзката между самодисциплината и как от нея зависи изграждането на свободно и отговорно управление в други области. Мъже и жени, които са роби на пороците си, не могат да изградят онази среда на трайна свобода, с която Бог иска да ни благослови. Не можеш да направиш хубав омлет с развалени яйца, колкото и хубаво да е кухненското ти оборудване. Не можеш да изградиш стабилна и яка постройка с ронливи тухли.
Но какво се крие зад липсата на самоконтрол? Писанието ни учи многократно, че ние се превръщаме в това, пред което се прекланяме. Тоест, когато пропадаме в разни видове недисциплинираност, зад това се крие някакво идолопоклонство.
По това могат да се кажат много неща, но нека се ограничим до следното. Разликата между Бог и идолите е тази – Бог е верен, Той пази дадената дума, Той благославя и проклина. Идолите са робовладелци, които или дават примамливи обещания, или сплашват и принуждават.
Нека разгледаме по-отблизо първото сравнение. Бог благославя, докато идолите примамват и съблазняват. Това е разликата между майстора, който се наслаждава на прясно разрязаната великолепна кашкавалена пита, и мишката, която се радва на безплатното сиренце в дъното на капана. Пълно е с умници, които ни убеждават, че двете са едно и също, защото кашкавалът бил просто вид сирене.
Бог ни благославя с вяра, послушание, дълготрайно покорство и най-сетне – със слава. Идолите ни ощастливяват с временно ликуване и внезапно хлопване на вратичката. Благословение наследяват свободните, които напускат робството, докато робите се продават за една вкусна хапка. Разликата между двете е като тази между златото и гирляндите, между деня и нощта, между честния труд и това да крадеш от рафтовете, между Рая и Ада. Би ли я нарекъл едва доловима?
Ако търсиш истинско великолепие, попаднал си на точното място, на точната трапеза. Тази трапеза придава смисъл на страданието. Ясно е, че тук се храним с духовна храна, но тази храна се състои от разчупено тяло и проляна кръв. Тази жертва, от която ние днес черпим сили, не е била безцелна. Ако беше безцелна, нямаше да е жертва пред Бога. Благата вест е цялата пропита от цел и смисъл. Неговото тяло беше разчупено за теб. Неговата кръв беше проляна за теб.
Но какво искаме да кажем с това „за“ теб? Ами това, че Бог го е направил с някакво намерение. Направил го е с някаква цел. Направил го е, за да осигури спасението ти. С две думи, смъртта на Исус не е била безцелна, тя изпълнява Божия план и намерение.
Може да не е било безцелно, но все пак е било страдание. Не е имало по-голямо страдание в човешката история. Никой човек не е страдал така. Господ Исус понесе бичуването и раните, понесе позора престъпници да Го третират като престъпник, понесе обидата предатели да го наричат предател, но най-вече – неописуемия ужас Отец да стовари върху него гнева си за всички грехове под слънцето. Никой не е страдал, както нашият Господ.
Ако обаче Неговите страдания не са били безцелни, ние самите можем да пристъпим към тази трапеза със съзнанието, че и нашите страдания не са безцелни. Защо? Ами защото сме „в Него“. Ние бяхме създадени „в Него“. Ако Исус е средоточието на всеки смисъл, а ние сме „в Него“, тогава всичко, през което преминаваме е част от този Смисъл. Затова можем с увереност да кажем, че всичко способства за доброто на тези, които обичат Бога и са призвани според Неговото намерение.
Тук си, защото Бог има намерение за теб. И понеже Бог е по-голям от всичко, когато Неговите намерения бъдат наложени върху малкия ти живот, от него не остава нищо. Неговият Смисъл обхваща и те покрива изцяло. Тогава всичко придобива смисъл. Но нека сме наясно – смисъл има само тук, на тази трапеза. Когато се събираме около тази трапеза в периода преди Коледа, е необходимо да не забравяме някои от опасностите, които ни грозят в „сезони на покаяние“ като коледните или великденските пости.
Тук всичко е тясно свързано със смъртта на нашия Спасител. Виното е кръвта, а хлябът е тялото на нашия Господ. Но макар тук да става дума за смърт, това не е жалейка. Не си взимаме от храната погълнати от скръб и с отсъстващ поглед. Не оплакваме Тамуз (Ез. 8:14), а честваме прошката, която беше спечелена за нас в смъртта, погребението и възкресението на Исус Христос.
Ние участваме в тялото и кръвта на Христос, но не ставаме част от мъртвия Христос. Той възкръсна. Ние знаем това и не ни е позволено да го забравяме през цялата година. Защото по всяко време на годината, когато говорим за Христос, ние говорим за целия евангелски разказ. Което означава, че по всяко време на годината, твърдата основа е винаги радостта.
Остават дни до Коледа и основното чувство, което трябва да ни ръководи е радост в очакването, радост в предвкусването, радост, която се повдига на пръсти и протяга глава. На самата Коледа основното ни чувство е радост от сбъднатото обещание на Бога, радост удовлетворена, радост, която гледа напред, заедно с Мария, към деня, в който скръб ще прониже сърцето ?, и към третия, велик ден, когато небето и земята намират изцеление. Затова ела, яж и пий радост. Всеки път, когато се събираме около тази трапеза, ние заявяваме, че вярваме в общението на светиите. То се съдържа и е претворено в действията ни по време на Причастието, но какво точно означава това общение? Какво предполага то?
Всички се събираме в църквата, която съставляваме, и празнуваме Господната Вечеря съгласно с библейските си убеждения. Но ние не сме сами във всичко това. Тъй като тук се съединяваме с Христа чрез вяра, основата на нашето единство е именно този акт, а не факта, че сме събрани заедно. Това също означава, че се съединяваме с всеки човек, който става част от Христос чрез вяра. Времето и мястото нямат отношение.
Ние се съединяваме с „големия облак от свидетели“ (Евр. 12:1), тоест с вярващите, които са живели преди нас. Ние се съединяваме с безбройните си братя и сестри по света днес (Откр. 7:9). И също както Авраам е гледал напред към деня на Христа и се е радвал, ние също гледаме към единството си с тези, които ще дойдат след нас и които ще се радват, че са свързани с нас в Христа, когато всички ние ще сме се присъединили към онзи „голям облак от свидетели“.
Нашето единство е в Христос. Той е главата, а ние сме тялото. С растежа на тялото расте и единството ни. С постепенното премахване на неговите несъвършенства, докато то стане тяло славно, „без петно или бръчка“ (Еф. 5:27), ние също растем в единство и святост. Ако вървим в светлината, както е Той в светлината, имаме общение един с друг (1 Йоан 1:7). Ние ставаме части един на друг (Римл. 12:5, Еф. 4:25).
Времето и пространството нямат отношение и не могат да ограничат по никакъв начин това причастяване, това общение, тази koinonia. Мястото е без значение, но причастието е възможно само при едно положение. Казано с обратен знак, то е невъзможно там, където има омраза към брата. Тази трапеза се състои в светлината. Сигурно сте чували, че „семействата, които се молят заедно, остават заедно“. Това е вярно и семействата би трябвало да се молят заедно. Вярно е обаче и това, че семействата, които се хранят заедно, също остават сплотени. Един от белезите за отчужденост в обществото ни е колко лесно е човек да яде сам – в колата, пред телевизора и дори над мивката, преди да излети за работа. Но ние не можем да критикуваме света, ако правим нещо подобно в църквата.
Затова взимаме причастие всяка седмица. Храним се заедно, всеки път, когато се събираме. Бог така ни е създал и е повелил храненето да бъде сплотяващ ритуал. Разбира се, Писанията ни учат, че не навсякъде, където има пируване има и мир, както и че, ако ни се наложи да избираме, по-добре е да изберем мира и спокойствието пред храната (Пр. 15:17). Такъв проблем е имало и в Коринт, на тяхната „Господна Вечеря“, за която Павел казва, че не отговаряла въобще на името си. Той им казва, че ако не се събират по Божий „маниер“, резултатите ще бъдат плачевни. Затова не смятаме, че храненето по график носи същото благословение, както участието в трапеза.
Красивото в случая е, че няма нужда да избираме между любовта и общата трапеза. Ако трябва да избираш, избери любовта, но не си представяй, че това може да трае твърде дълго. Предпочети любовта пред причастието само докато изправиш приоритетите си и съумееш заедно с братята и сестрите да пристъпите към трапезата в истинска хармония.
И когато пристъпим в хармония, Бог използва случая и в общата ни гощавка ратифицира и запечатва тази хармония. Той използва ритуала на хляба и виното, за да ни сплоти, да потвърди обетите ни и да ни свърже в любов. Прочее, нека пристъпим отново към тази трапеза, нека приемем хляба и виното като средството, което Бог използва, за да ни съедини един с друг в любов. Ето, пристъпваме с готовност. Не помня колко пъти сме казвали тук, че не участваме в тази трапеза по заслуги. Това не е церемония по награждаване. Понякога си вадим такова погрешно заключение заради налаганата в някои случаи църковна дисциплина – ако някой не бъде допуснат до причастие, например ако е отлъчен от църквата, това е защото е бил лош, нали? Но не значи ли това, че ние сме допуснати до участие, защото сме добри?
Не. Когато някой е наказан, това не означава, че са го изгонили от някакво висше общество. Представи си по-скоро, че пациент в болница започва да вилнее и пречи на лечението на другите болни. Да те изгонят от кожно-венерическата клиника не е хубаво, но пък и не е същото като да те изгонят от Американския колеж.
Но това не е всичко. Църквата не е общност от организирани и стегнати хора, които Бог е решил да възнагради с хляб и вино. Каквито и да сме обаче, Бог ни е направил „царство от свещеници“ и използва хляба и виното (и други неща), за да ни помогне да пораснем в достойнство до висотата на Исус Христос. Тоест причастието не е награда за добрите, а средство да станем от добрите.
Ако това тук е награда за добрината ти, но изведнъж се окаже, че си съгрешил през изминалата седмица, имаш проблем. Ако си съгрешил наистина сериозно, имаш още по-голям проблем. Но ако това тук е средство да се поправиш, грехът не те дисквалифицира. Това, което би те дисквалифицирало е инатливият ти отказ да оставиш Словото и Светия Дух да стигнат до този твой грях. Дисквалифицира ни не слабостта, а непокорството ни.
С непреклонен дух ли сте дошли? Предупреждавам ви от позицията на служител на Христос, че ако пристъпвате към тази трапеза с тази настройка, предизвиквате Бога на дуел. Като грешници ли сте дошли? С трезвото съзнание за своите слабости и прегрешения? Мен няма да ме изненадате. Нито Бог.
Вземете, яжте – това е за вас. Вземете, яжте – това е специално за вас. Ние пристъпваме към тази трапеза, защото сме призвани да го сторим, но често пъти ни е нужно да си припомним защо сме призвани. Тази трапеза представлява и показва нагледно Божието благоволение. Ние пристъпваме към това тайнство, за да получим Божията благодат, Божието благоволение.
Това е мястото, където се очаква да изпитаме приятелството на Бога. Странно ли ти звучи последното изречение? А не бива, защото тук Бог ни посреща с топлота. Бог ни посреща с очакване. Бог иска да сме тук.
Ако се чувстваме неловко, то е защото разбираме, че самите ние – да, точно ние – не сме били верни Нему по начина, по който Той е бил верен нам. Той е наш приятел, но дали ние сме Му приятели? Той открито се радва да ни види, но да не би в нас да има прикритост? Той се радва, когато Му говорим, но дали в нас няма смущение, когато настъпва моментът за молитва?
Друг начин да кажем всичко това е, че ние просто не заслужаваме да сме тук. Ние не заслужаваме Бог да ни е приятел. Ние не заслужаваме Неговото благоволение и благодат. Ако въобще знаем нещо за Бога и неговите тайни, то е именно това.
Решението е пред нас, на тази трапеза. Ние не сме достойни да сме на нея и дори нямаше да сме тук… ако не беше самият хляб и самото вино. Разчупеното тяло на Исус и проляната кръв на Исус са единственото решение, от което се нуждаем. Ние не участваме, защото сме достойни, но протягайки ръка, ставаме достойни.
Трябва обаче да кажем още нещо. За да се насладим правилно на Божието благоволение, трябва да помним, че то се изпитва чрез Светия Дух, който е личност. Затова не бива да вършим нищо тук механично и церемониално, сякаш движени от някаква безлична сила като електричеството. Топлота, приятелство, прием – тези думи говорят за наличието на отношения. Затова заповядайте сега при Отца, в силата на Светия Дух, чрез делото на Сина. Ние не изповядваме тук греховете си всяка неделя, за да си спестим да ги изповядваме през седмицата, ако се случи да паднем. Не ви насърчаваме да чакате до Причастие. Нито казваме, че честната изповед след грях е недостатъчна и се нуждаете от втори слой прошка тук, в църквата. Когато Бог прощава, Той прощава.
Това, което казваме обаче е, че Неговата прошка е част от по-дълга и лична история. Да речем, че процесът на освещение е процес на морално израстване. Всички ние постепенно се обличаме в дрехата на Новия Човек, а по нея има много копчета за закопчаване.
Отделният грях си е отделен грях. Последователност от грехове обаче или сериозен грях се превръщат в порок. В наши дни пороците се описват на драго сърце като „зависимости“, защото така се смалява личната отговорност и порокът се превръща в някакъв вид лош късмет, например като да си счупиш крака. Но той е много повече от това. Порокът означава, че грехът става лична особеност. Аналогично, еднократното успешно устояване на някой грях все още не е добродетел. Добродетелта е черта на характера, която е функция на навика. Добродетелта е добрина, която започва да те определя като личност. Това предполага устояване и изповядване на греха през по-продължителен период от време. При това изповедта е смислена и осъзната. Когато изповядваш конкретен грях, ти биваш простен. Няма нужда да чакаш до Причастие. Но едно от нещата, които е необходимо да помниш на Причастие, е че не си стигнал до края на пътя, все още не си пресякъл реката Йордан.
Ще бъдеш изкушаван в същото и през следващата седмица и трябва да знаеш, че кълновете на това изкушение са все още в теб. В този миг те са в теб. Изповядай го и се приготви за идната седмица. Но го направи като човек, простен от Бога, а не като човек, обсебен от грешките си. За това пътуване ще ти е нужна сила. Идваме тук, за да не забравим някои неща и да си ги припомняме редовно посредством тези възпоменателни действия. Двете основни неща, които трябва да помним, са личността и делото на нашия Господ Исус Христос.
Неговото дело е по-очевидно предвид разчупения хляб, който представлява съкрушеното Му тяло, и виното, което представлява кръвта Му. Затова Неговото дело е ясно онагледено пред нас – то се състои в страданията и смъртта Му на един дървен кръст, където Исус удовлетвори Божия справедлив съд.
Но тук си припомняме и кой е Исус Христос, тоест кой е Той в действителност. На кръста не умира просто човек на име Исус, а Бог в плът. Този, който умира е Богочовекът. „На евреите принадлежат великите патриарси и те са земният род на Христос, който е Бог над всичко и благословен завинаги! Амин.“ (Римл. 9:5).
Исус е бил човек и като такъв е бил потомък на Давид. Но Той е бил много повече от това. „Нашият Господ Исус Христос убедително беше обявен от Светия Дух за Божий син чрез възкресението от мъртвите“ (Римл. 1:4).
Когато вкусваме от хляба и виното, ние участваме в Христа. И когато участваме в Христа, никога не вкусваме от някакъв половинчат Христос. В благата вест, в проповядването на Словото и в тайнствата Бог ни дава Себе Си чрез Христа. В известен смисъл даровете на Бога винаги са Самият Той и когато Бог ни подарява Себе Си, Той винаги се предава без остатък.
Когато идваме с искрена и жива вяра, тя ни носи също радостта, че ние, създанията, идваме на среща със Създателя си. Ние, ограничените, при Него – безграничния. И това винаги ще бъде така. Същевременно, Създател и създание бяха чудно съединени в Исус от Назарет и ние имаме честта да участваме в това славно единение… чрез вяра. Тези, които наблюдават културните и обществени тенденции и се терзаят заради разпадането на семейните ценности в нашата култура, сочат понякога забързаното и самостоятелно поглъщане на храна, понякога през прага, излизайки. Имат право, има за какво човек да се замисли. Действително трябва да отделим място на общението около трапезата както в църквата, така и у дома.
Същевременно, трябва да знаем, че това не описва всичко. Ето например какво казва Господ на израилтяните, когато им заповядва да ядат пасхалното агне: „Така да го ядете: опасани през кръста си, с обущата на нозете си и тоягите в ръцете си; и да го ядете набързо, понеже е пасха Господна“ (Изход 12:11).
В известен смисъл е уместно да се храним бързо и именно Причастието е удобен случай да си припомним, че сме на път. Това не е само хлябът на живота, но и хляб за из път. Но не се притеснявайте, Бог ни е приготвил обувки, които няма да се изхабят (Втор. 29:5), а придружител ни е Канарата-Христос (1 Кор. 10:6). Нашият хляб за из път е вечен хляб. „На тебе и на потомството ти след тебе ще дам за вечно притежание земята, в която си странник…“ (Битие 17:8).
Ние сме странници и това тук е празник за странници. Апостол Петър също ни напомня, че сме странници и че трябва да живеем на военна нога. Фактът, че Бог приготвя за нас трапеза в присъствието на неприятелите ни (Пс. 23:5) следва да ни напомня, че неприятели имаме.
„Скъпи мои, като чужденци и странници на този свят, ви призовавам да отбягвате плътските страсти, които воюват с душата ви“ (1 Петър 2:11). Ние участваме в Господната вечеря физически, с нашите уста и гърла. Докато го правим обаче, трябва да сме сигурни, че този акт не представлява сам по себе си някакво ужасно противоречие. Устата и гърлото са познати и с друго: „Гърлото им е отворен гроб, с езиците си изричат лъжи, зад устните им се крие змийска отрова, устата им е пълна с клетва и горчилка.“ (Римл. 3:13,14).
А Яков ни казва, че от един и същи извор не може да тече различна вода: „Може ли от един и същи извор да блика сладка и горчива вода?... Но ако сърцата ви са пълни с горчилка и свадливост, не се хвалете с мъдростта си, не прикривайте истината с лъжа“ (Яков 3:11, 14).
В такъв случай също толкова нелогично би било от гърлата ни да блика горчива вода, докато в тях потъват разчупения хляб и жертвеното вино. Защото колкото е странно от устните ни да се лее едновременно и чиста, и мръсна реч, толкова е несъвместимо да преглъщаме добро, но да бълваме зло.
Когато осъзнаем противоречието и се покаем, можем с неподправена вяра да поискаме от Бог да ни даде сила като умъртви греха в нас и да ни съживи в нашето ходене с Него. Нека помним, нека винаги помним, че когато ядем това тяло и пием тази кръв, ние едновременно с това ядем и пием смърт за греха. Ако ядем и пием това, което е предназначено да попари, прегори и умъртви греха, трябва да знаем какво правим.
Лицемерите обичат да изкривяват думите: „Всеки ден изкривяват думите ми…“ (Пс. 56:5). Сред думите, които търсят да изкривят са и тези – Христос умря за греховете ни според Писанията. Затова, когато пристъпваш – защото си длъжен да пристъпиш – знай към какво пристъпваш. Наистина ли искаш този хляб и това вино да унищожат любимите ти начини на мислене и изразяване, докато потъват вътре в теб? Духовният свят съдържа върховните истини. Материалният свят около нас със сигурност е истински в материален аспект, но върховният смисъл на неговото съществуване се крие във волята на Бог Отец, а Той може да бъде познат само „в дух и истина“. Това означава, че материята е сянката на духовния свят, който е същността.
Ако сме пленници на сетивата си обаче, ще сме склонни да мислим, че това тук е реалността и че духовният свят е ефирен, неосезаем. Затова някои смятат, че за да бъде присъствието на Христос истинско в тази Вечеря, Той трябва да е някъде върху масата. Истинското присъствие на Христос обаче е духовно и Светият Дух е Този, който ни го разкрива. То не се състои от атоми и молекули. За тези, които мислят материално, истинското присъствие на Господ зависи от телесното Му присъствие. Но това важи само ако пренебрегнем великолепната реалност на духовния свят.
Други се спъват, защото приемат, че духовният свят е истински, но твърде отвъден. Щом не го виждаме, той трябва да е далечен, като някаква екзопланета. Няма причини за подобно допускане. Както казва Чарлз Спърджън: „Убеден съм, че небето не е толкова далече от земята – усещането за разстояние дължим на притъпените си умове“. Отбележете – на притъпените си умове.
Едно от нещата, с които Бог се заема на тази трапеза е именно тази притъпеност. В Христа всички неща се събират в едно, били те земни или небесни (Еф. 1:10). Това наше поклонение и съблюдаването на това тайнство са част от въпросното „събиране в едно“, от това сплотяване, от това свързване на небето и земята. Воалът е вдигнат. Умът се изостря. Това е храна, но физически погледнатo, тя е доста обикновена. Хляб и вино. От нас обаче се иска да смятаме това за изобилие. Призвани сме да се нахраним с Христос, с необятния Христос, чрез този прост хляб и това обикновено вино. Как да стане?
Най-лесният начин да го проумеем е като си спомним, че на гладния всичко се услажда. Тъй като това е духовна храна, а не обикновена, гладът също трябва да е духовен. Господ ни учи, че гладуващите и жадуващите за правдата ще се наситят (Матей 5:6). Какво прекрасно обещание!
Забележете, че тук Той не поставя ограничения. Ако гладуваме и жадуваме за правдата – тоест за най-истинското и най-важното – не съществува такова нещо като лакомия. Няма как да преядем. Можем да си вземем, колкото искаме.
Когато проповедникът ни казва в Еклисиаст, че не бива да ставаме прекалено праведни (7:16), той не говори срещу тази безкрайна наслада, дар от Бога. Той говори срещу жалкия перфекционизъм, с който често се кичим в името на вярата, облепени до петите с библейски цитати. Прекалено праведният си е изработил от кадастрон някакъв етичен модел, който да наподобява отдалеч съвършенството на Троицата и никой не бива да се учудва, когато този човек не успява – меко казано – да бъде Божий образ (Еф. 4:24).
Но това тук е хлябът на живота. Колкото повече ядеш, толкова по-сит си, а колкото по-сит си, толкова повече можеш да ядеш. Това тук е бездънен запас от най-опияняващото вино на света и колкото повече пиеш от него, толкова по-трезв и бистър става умът ти. Тази трапеза предполага отдаване. Бог се отдаде целият в Христос и, естествено, настоятелно ни кани да откликнем със същото. От самата покана се разбира, че и от нас се очаква да участваме целите.
Чашата на благословението е пред нас, но да не забравяме все пак какво ни учи Писанието за това благословение: „Блажени които пазят изявленията Му и Го търсят от все сърце“ (Пс. 119:2). Тоест, получил си покана, но трябва да дойдеш с цяло сърце.
Скритата причина за толкова печал у толкова измъчени християни е техният разфасован на дребно живот. Искат Бог да присъства в живота им, но искат и да запазят нещо за себе си. Това късче ще Му дам, онова късче няма да Му дам. Живот на късове, а после се чудим, че ни е трудно да го живеем. Бог няма нищо против да се занимае с късчетата на твоя живот при едно условие – да Му ги занесеш всичките.
Различни хора, различни уговорки. Резултатът обаче е винаги някакъв вид разкъсване и смут. Някои искат да запазят контрол над парите си, други – над тайна похот, трети – над общественото си положение. Независимо какво е, всички се боят, че ако го предадат на Бога, Той ще почне да им се бърка.
Божиите хора обаче, винаги са били призвани да пристъпват към Бога без остатък. „Но дори сега, казва Господ, обърнете се към Мен с цялото си сърце“ (Йоил 2:12). Иначе казано, с участието си в тази трапеза ти де факто заявяваш – понеже нейният смисъл се определя от Словото, а не от личните ни представи и желания – че предаваш на Бог, каквото досега не си Му предал… и Го оставяш да ти се бърка в живота. Трапезата, в която участваме всички, има много имена и едно от тях е причастие. Така предаваме гръцката дума koinonia, която има много значения и възможни преводи.
Бог ни дава на тази трапеза, при това не просто ни дава, а ни предава сам Себе Си. Той ни дава Себе Си и ние празнуваме koinonia, като и ние даваме и получаваме. Всички участваме в това, което Той прави и Му подражаваме. Това, което правим тук е в центъра на християнския живот – това даване и получаване.
Идеята е обаче това даване и получаване да не остане просто в центъра, а да достигне до периферията и да обхване всичко в живота ни. Вижте това: „…Македония и Ахая благоволиха да дадат известна помощ за бедните между светиите в Ерусалим“ (Римляни 15:26). Думата, преведена тук като „помощ“ е koinonia. „А не забравяйте да правите благодеяния и да споделяте с другите благата си, защото такива жертви са угодни на Бога“ (Евреи 13:16). Думата, преведена тук като „споделяне“ е koinonia. „Понеже те славят Бога поради доказателството, което това служение дава за вашата послушност на Христовото благовестие, което изповядвате, и за щедростта на вашето общение с тях и с всички“ (2 Кор. 9:13). Думата, преведена тук като „общение“ е koinonia.
Забележете по колко начини даването и получаването накрая проникват навсякъде: ние се насърчаваме един друг, услужливо гледаме нечии деца, помагаме в нечия къщна работа, даряваме средства, полагаме доброволен труд, отиваме на скучно църковно съвещание заради Исус и т.н. Прочее, това правим, когато вървим във вяра. Ако не схванем същността и сърцето на koinonia, тогава няма значение дали даваме или не даваме на другите. Ако не даваме, сме скъперници, скръндзи и стипци, но се представяме за предпазливи и благоразумни. Ако ли пък даваме на другите, но не в Духа на Христа, тогава сме на всяка манджа мерудия, врем се във всичко по най-трескавия начин и го наричаме любов. Но Павел настоява, че можеш да дадеш абсолютно всичко на сиромасите и пак да си духовна нула (1 Кор. 13:3). Извън благостта на Христовата koinonia, всички сме или скръндзи, или досадници. Но това тук е Живот за Тялото. Когато участваме в тази трапеза, ние участваме едновременно в опозоряването на нашия Господ и в славата, която Му е обещана.
„Ето Моят Служител ще преуспее. Той ще се извиси, ще се прослави и ще се възвеличи. Мнозина бяха изумени от Него – дотолкова видът Му беше нечовешки изтерзан и образът Му не приличаше вече на човешки“ (Исая 52:13-14).
Нашият Господ послушно прие страданията си от ръката на Отца, който Го прегърна, утеши и прослави във възкресението. И тъй като ние се съединяваме с Христа, ние също получаваме и двете. Ние участваме в страданията Му и в утехата Му. Нашите болки и грехове се стоварват върху Него, а в замяна получаваме послушанието и правдата Му.
„Бог заради нас натовари с целия грях Този, Който не знаеше какво е грях, за да получим чрез Него правдата на Бога“ (2 Кор. 5:21).
Ние участваме и в двете. Когато Исус умря, нечовешки изтерзан, всички избрани умряха там с Него, нечовешки изтерзани. Всичката ни проклетост, всичката ни злочестина в този паднал свят беше прикована на две греди. И когато Исус възкръсна в слава, по-велика от десет хиляди слънца, ние възкръснахме с Него, за да участваме именно в тази слава. Исус ни е подарен всецяло, не на парче. Всичко, което е Той – цялото Му дело, всичките Му страдания, цялото Му наследство – са ни завещани без остатък.
За спомен и в знак на вярност, тази сутрин Бог ти дава къшей хляб и глътка вино. Те обаче не са само късче благодат и само глътка милост. Всяка хапка, всяка капка съдържат светове. И когато ядеш и пиеш с неподправена вяра, ти получаваш наследството си. Един от признаците, че Бог действително работи в Божиите люде е, че в тях има живец. Светът вижда, че сме живи, но не бива да забравяме, че това се дължи единствено на нашето единение с Бога. Първо ставаме едно с Него в новорождението, а после ставаме едно с Него в общението си с Него, например в Господната Вечеря. Тук Бог ни възстановява, обновява и храни.
Ние сме спасени чрез вяра, а не чрез дела. Но ние сме спасени, за да вършим добри дела, „в които Бог отнапред е наредил да ходим“. Ние не можем да спасим сърцата си, това го прави Бог. Когато обаче го направи, това веднага става видно за всички. Бог ти вдъхва ново „жизнено дихание“, но това означава, че веднага започваш да се държиш като „жива душа“. Бог налива в нас жива вода и тя веднага прелива и потича извън нас.
Затова казваме, че в Божиите хора има живец. Това ни помага също да гледаме правилно на тази трапеза. Все едно са ни сервирали обилна закуска, защото ни чака тежък работен ден. Бог ни храни, защото очаква да занесем на другите благодатта, която ни дава.
Ние сме виадукти, не заблатени канавки. Господ излива в нас благодат, за да може тя да потече през нас и да достигне до другите чрез любов и добри дела. Той не налива в нас благодат, за да ни сложи отгоре капачка и да ни подреди на рафта. Божията благодат трябва да послужи в този свят. Каквото и да получиш тук днес – а ти ще получиш много повече от това, което може да си представи смъртен човек – ти ще го отнесеш със себе си, за да го употребиш в света. Когато усетиш, че пресъхваш, можеш да се върнеш за още. Пред нас има храна, а знаем, че преди хранене трябва да се измием. За тази свята храна важи същото като за обикновената. Преди да ядем, се мием. Просто така трябва.
И това е видно в начина, по който отделяме време за изповед преди да пристъпим към трапезата. Първо се мием, после ядем.
Трябва обаче да сме сигурни какво точно разбираме под „измиване“. При първото Причастие нашият Господ поучава и за това. Когато се приближава до Петър да му измие нозете, същият естествено възразява. Защо трябва Господ да се принизява до ранга на роб? Разменят си една-две реплики, след което Господ казва: „Когато човек се е изкъпал, цялото му тяло е чисто и той трябва да измие само краката си. Вие сте чисти, но не всички.“ (Исус знаеше кой ще го предаде и затова каза: „Не всички сте чисти.“)“ (Йоан 13:10,11).
Още преди да измие нозете на Петър, Исус го обявява за чист (заедно с другите, с изключение на Юда). Това ясно показва, че измиването на нозете може да олицетворява процеса на освещението, но не и акта на оправданието, който го предшества. Юда е бил издъно лъжлив, другите обаче са били истински последователи на Христос.
Господ казва, че Петър и останалите са чисти. Казва го, макар да знае и да предсказва, че съвсем скоро всички ще побягнат. Само след няколко часа Петър ще го предаде… и въпреки това Той го обявява за чист.
Когато изповядваш греховете си в началото на службата, ти не се сдобиваш с нужната чистота. По-скоро свидетелстваш, че Христос единствен може да очиства, и че ти, бидейки оправдан чрез вяра, си бил обявен за чист. Когато Господ урежда за първи път тази трапеза, Той е бил дълбоко смутен в Духа Си заради предателя, който също седи на нея: „След като изрече това, Исус дълбоко се развълнува и им каза открито: „Уверявам ви, че един от вас ще ме предаде“ (Йоан 13:21). Когато Го питат кой е, Той отговаря, че ще го предаде човекът, на когото Той подаде залък (Йоан 13:25). Юда взима залъка, Сатана се вселява в него и Исус му казва да свърши бързо това, което е замислил. Когато Юда излиза навън в тъмното, той още не знае, че тази тъмнина ще бъде вечна.
Забележете, че Сатана е бил там, на онази първа трапеза. Няма съмнение, че по някакъв начин той е тук и днес. Забележете също, че Юда излиза в нощта, носейки залъка, който му подава Исус, в ръката си, в устата си или в стомаха си. И когато този залък вечност влиза в него… в Юда влиза и Сатана.
Това е доста смущаващо за нас. Защо Исус позволява на Юда да участва? Особено предвид факта, че самият Сатана му е бил компания? Тук отново се удивляваме на Исус и на занижените му стандарти.
Някои християни настояват, че техните стандарти при съблюдаването на Господната вечеря са по-високи и изчистени от тези на Исус. Те поставят прегради и препятствия, цяла система от разрешителни – сякаш това може само по себе си да гарантира каквото и да било. Други се примиряват с присъствието на всякаква подлост и коварство и раздават хляба и виното на вероотстъпници и развратници, лицемери и негодници, защото, видите ли, ние сме църква, а не секта. Нима Исус не подаде хляба и на Юда, питат те? Да, подаде го, с огромен смут в сърцето си заради измяната и предателството, седнали на трапезата, докато тези хора не се смущават от нищо. В действителност те дори насърчават тази измяна.
Затова, когато се събираме, никога не бива да изключваме за себе си и този въпрос: „Господи, да не съм аз?“. Същевременно обаче, в една църква, която насърчава гореща обич към Господ Исус, неизменно и силно проехтява и отговорът: „Не, не си“. Словото на живота, хлябът на света се роди във Витлеем. Името на града означава „Дом на хляба“. Иначе казано Витлеем беше Божия пекарница, Божия фурна. Тамошният хляб, както всички истински жертви на Бога, излезе благоуханeн.
Когато го вадим от фурната, хлябът ухае приятно за всички, но особено за тези, които познават целия процес на приготвянето му. В действителност този процес присъства и във финалния акт, когато разчупваме питата, за да покажем как тялото на нашия Господ беше сломено в разпятието. Питата се разчупва, раздава и изяжда.
Но в този окончателен акт се съдържа всичко, което се случва и в самия процес на приготовление. В целия Божий процес. Зърното трябва да се хвърли и да потъне в земята. Когато порасне, трябва да се пожъне с острието на сърпа. Когато се пожъне, трябва да се стъпче и овършее, за да се отделят житните зърна от люспите. Когато остане само житото, трябва да се смели до брашно. Когато се смели до брашно, трябва да се смачка и омеси на тесто и да се вкара във фурната. И всичко това, за да може като се опече хлябът, да бъде разчупен.
Така е при Бога, така работи Той. Той наранява и Той изцелява. И за да не ни се струва тежко, Той ни показа как се прави. Въплътеният Божий Син даде върховния пример. Направи го първи, за да го видим. Той беше „човек на скърби и навикнал на печал“, защото беше посят в земята, беше пожънат в покорство, остави се да бъде овършан в скръб, смлян в послушание, мачкан и омесен в пълно смирение, изпечен в пещта на дяволската злост и на гнева на Отца, за да получи накрая и Неговата окончателна и върховна благодат.
Тази питка е сега пред нас, за да я разчупим. И като я разчупим, тя става за нас едновременно и храна, и пример, който да следваме. Всички, които участват редовно в тази трапеза, са забелязали, че порциите са малки. Залък хляб и глътка вино.
Това има своето логистично обяснение, но не само.
Дори да сме само десетина, порциите пак няма да са толкова големи, колкото ако си сипваме, за да се наядем. Когато в първата църква взимали причастие по време на т.нар. „дружелюбни гощавки“, които ние днес бихме нарекли „да се съберем на пържоли“, апостол Павел ги увещавал да разграничават едното от другото и съответните порции.
„Нямате ли си къщи, в които да ядете и пиете? Или презирате Божията църква и срамите бедните? Какво да ви кажа? Да ви похваля ли? Ами няма да ви похваля“ (1 Кор. 11:22).
Ако ядете от този хляб и пиете от тази чаша, за да се нахраните и напиете, по-добре го правете някъде другаде. Не това е целта на тази трапеза. Но каква е тогава целта ??
Това е ядене с послание. Хлябът е ядивно слово, чашата е питеен глагол. Тоест тази храна се измерва със значението си, не с количеството си. Когато храната носи такъв смисъл, нейното количество губи значение. Думата „отпадък“ има две букви повече от думата „злато“ и всеки знае, че на платежния фиш нулите са много важни.
Добре, какво тогава означава този залък? Какво значи тази глътка? Те означават целия Христос и всичките Му богатства. Те означават, че няма ограничение за това, което Бог ще ви даде в Своя Син. Има два начина да помним. Единият е като се стараем да не забравяме, а другият е като практикуваме това, което никога не сме забравяли. Бъркаме като мислим, че първият начин е единственият възможен. Когато Библията казва, че Господ си спомни за Ной, това не значи, че се е плеснал по челото с думите „Леле, за малко да забравя за този!“. Бог по-скоро е действал в съответствие с това, което винаги е знаел за Ной, и това се брои за добра памет.
Тъй като сме грешни хора, когато забравяме в този втори смисъл, ние в действителност забравяме да свършим нещо. Бог казва на евреите – и на нас – да помним съботата, да я „пазим свята“. Тук отново паметта не означава да можем да кажем кой ден от седмицата сме.
Когато Исус казва тази трапеза да бъде за нас възпоминание за Него, Той иска от нас нещо много повече от едното знание, Той иска от нас памет и почит. Ако се сетиш по обяд, че днес е твоят рожден ден, но не направиш нищо по въпроса, не се сърди после, ако жена ти те мисли за стиснат. Няма значение, че си се „сетил“ и си си „спомнил“. Защото, да си спомниш и да не направиш нищо е още по-зле. Но ако след като си спомниш, заведеш жена си на ресторант, тя те почита на твоя рожден ден, нищо че ти черпиш.
Аналогично, тази трапеза е в памет колкото на Господ, толкова и на нас самите. Както дъгата е поставена в облаците в памет на това, че Бог няма да разруши отново земята с потоп, така и Господната вечеря е в памет на Този, който прощава всичките ни грехове и ни пази вечно във връзките на своя завет.
Нашата изповед на вярата звучи библейски и в това отношение. Ние спазваме Господната вечеря в църквата до края на дните „като вечен спомен за жертвата и смъртта на Христос“. В това честване, в това възпоминание, в този ден на памет трябва да знаем, че не само ние си спомняме делото на Христос, но и самият Христос си спомня за нас. Прочее, нека пристъпим с чиста радост. Тайнствата са църковни обреди или иначе казано чрез тях една църква бива Църква. Като такива отслужването им и поучението, което върви ръка за ръка с това отслужване, се падат на тези, които са били поставени да ръководят въпросната църква.
Затова, според Уестминстърската изповед на вярата, да отслужват тайнствата имат право единствено служителите на Словото, тоест законно ръкоположените за тази задача. Вярваме, че това правило е целесъобразно с добрия ред и управление, но освен правила, трябва да имаме и правилно отношение към тях. Смятаме, че ако служителят е извън града, далеч по-добре би било някой от старейшините да отслужи Причастие, отколкото хората да бъдат лишени от него. Или ако по волята на Провидението се случи нещо неприятно и християни бъдат хвърлени в затвора заради вярата си, за тях е по-добре да измислят начин да взимат Причастие, отколкото да останат без него.
В общия случай обаче тези, които са били ръкоположени да представляват Христос пред хората, са хората, които кръщават и отслужват Господната вечеря. И не заради някакви свещенически привилегии, а за да се спази символиката в тайнството. В Господната вечеря Бог се среща с нас посредством съвсем обикновени неща. Така е и при водното кръщение – какво по-обикновено от водата? Хлябът е нещо често срещано, основна храна. А вино има навсякъде, почти няма човешка култура, която да не е била благословена с този Божий дар.
Какво трябва да значи всичко това? Във Второзаконие Мойсей казва на народа, че не бива да търсят Господ през девет планини в десета. Той е в сърцата ни и в устата ни. Евангелието не е недостижимо, не е езотерично, не е рядкост.
Нима не е впечатляващо, че Бог ни е заръчал да спазваме тайнствата, които представят спасението ни, не посредством редки изкопаеми като злато или диаманти? Ние, хората, инстинктивно поставяме спасението си едва ли не в някакъв сейф. Бог прави точно обратното и го излага на показ. Макар да сме били изкупени чрез кръвта на Христос, която е по-ценна от скъпоценни камъни, тя представлява рядкост от съвсем различно естество.
Кое е по-рядко от златото? Ами, като за начало, правилното виждане за водата е същинска рядкост. Видим ли вода, тя трябва да ни напомня за нашето кръщение. Но ние виждаме вода всеки ден, какво трябва значи това? Всеки ден виждаме и хляб, какво трябва да ни напомня той? В житните поля трябва да виждаме хляб, а в хляба – Христос!
Прочее, нито водата, нито хлябът, нито виното са някаква рядкост, но кой гледа на тях с чиста вяра и се оставя тези обикновени неща да му напомнят за Исус? Това вече е действителна рядкост. Нека пристъпим с молитва това, което е днес рядкост, да стане за всички даденост. В Псалм 28 Давид се моли на Господа да избави своя народ от нечестивите. Моли Го да ги опази от задаващото се възмездие. Накрая казва нещо особено: „Избави людете Си и благослови наследството Си, храни ги и въздигни ги до века“ (Пс. 28:9)!
Когато Бог спасява и избавя своя народ, забележете, Той също така ги храни. Ние сме въздигнати „до века“, защото сме нахранени. Бог е наш Баща. Той се грижи за нас. Той промисля за нас. Той ни храни.
Ако забравим кой и какъв е Той, ни чакат най-смахнати мисли. Какво бихте казали, ако някое от децата ви седне на вечеря и каже, че не заслужава да е там с другите? Две неща заслужават внимание тук. Първо, детето е право и някой трябва да му отговори: „Така е скъпи, никой от нас не заслужава“. И второ, трябва все пак да се замислите дали в него не зрее някакъв странен модел на мислене. Ние сме на трапезата не защото заслужаваме, а защото сме семейство. Това може и да не ви се струва много силен довод, но за Бог той е изглежда доста убедителен.
Елате, яжте и пийте. Вие сте семейство. Когато говорим за Тялото Христово, ние употребяваме израза най-малкото в три различни смисъла.
Първо, разбира се, става дума за Тялото, което беше разпънато на кръст за нас, беше възкресено със силата на Духа и се възнесе на небето. Това е Тялото на истински човек, комуто бе дадена всяка власт на небето и на земята. Той седи отдясно на Отца.
Вторият смисъл е Тялото в тайнството – този хляб, тази чаша. Това е моето Тяло, каза Исус. По този повод е имало повече спорове, отколкото са били нужни, но едно нещо може да се каже със сигурност. Няма християнин, който да каже, че хлябът и виното не представляват по никакъв начин Тялото на Христос. Когато ядем и пием, ние ставаме част от Него.
Третият смисъл се отнася до Църквата. Вие сте Тялото Христово. Има един хляб, казва Павел, и едно Тяло – той казва това за Божието събрание.
Не бива обаче да подреждаме тези три смисъла на някоя чиста и спретната лавица в умовете си и толкоз. По някакъв тайнствен начин те се преплитат. Когато изяждаме късчето хляб с вяра, когато преглъщаме виното, ние ставаме едно с братята си и сестрите си тук и по света и всички растем, за да достигнем до „пълнолетно мъжество“, както се изразява Павел. Ние биваме назидавани и изграждани, докато се превърнем в невяста „без петно, нито бръчка“. И когато това се изпълни невястата ще се съедини с Младоженеца и ще стане „кост от костите Му и плът от плътта Му“ – едно Тяло.
Тези неща са далеч по-големи от умствения ни капацитет и не бива да ни смущават или отчайват, защото дори апостолът говори за тях като за тайна или тайнство. Но Бог е създал света така, че неща твърде различни помежду си могат едновременно да са неразривно свързани както едно с друго – мъжът и жената, хлябът и виното – така и със самия Бог, който е на небето. Апостол Павел ни казва, че нашият Господ постановява Трапезата „вечерта, в която беше предаден“ (1 Кор. 11:23). Евангелията сочат, че Той дава хляб и вино и на своя предател Юда, който е бил вече под влиянието на самия Сатана. И Исус е знаел това.
В този празничен миг – а че е бил празничен е видно от това, че Исус благодари – Трапезата е помрачена от присъствието на онзи лъжлив човек. Исус го е знаел и въпреки това постановява тайнството. „Нека Бог бъде признат за верен, а всеки човек за лъжлив“. Тайнствата са това, което Бог казва за тях и никога това, което хората мислят за тях – и добре, че е така, предвид всички спорове за естеството на тази Трапеза. Бог ни казва вземете и яжте, а не вземете и спекулирайте.
Присъствието на предател на онази първа Вечеря ни кара да се замислим за всички предатели, които са седели на тази Трапеза през вековете. Но вместо да се оглеждаме за Юда, трябва да разберем, че всеки от нас е довел със себе си достатъчно от него на тази Трапеза.
Трябва да знаем обаче, че грешката на Юда не се е състояла в това, че е участвал в Трапезата като грешник. Той сбърка най-вече в това, че си тръгна от Трапезата и излезе навън – в тъмната нощ. Ако си се вкопчил в греха си, дори и да седиш тук на стола си, ти вървиш след него. Но ако приемеш Божията благост, изразена в дара на прошката Му, Бог ще те нахрани тук с вкусен хляб и гъсто вино. Дошли сме, за да ядем и да пием. Това правете, каза нашият Господ.
Разбира се, че е важно да помним какво правим и защо го правим, но истината е, че не сме се събрали основно, за да си припомняме. Можем да си припомняме и без хляба и виното. След малко ще посегнем към тях и естествено всички тук би трябвало вече да сме се разграничили от всеки осъзнат грях. Преди да стигнем до този миг, всички вече сме изповядали греховете си и ако не сме, дори сега не е твърде късно, защото след малко ударението ще бъде вече другаде.
На тази Трапеза се яде и се пие. Бог обаче е устроил света така, че яденето и пиенето да не са бездушен, механичен акт. Ако са се превърнали в такъв, ние донякъде сме се обезчовечили. Защото човек яде и пие със своите си.
Когато Исус постановява тази Вечеря, Той твори и сътворява нов народ и славна общност. С две думи, човек яде с други хора.
Ако живееше през Средновековието и беше феодал с личен параклис и личен свещеник, щеше да имаш всекидневна самостоятелна меса, която сигурно би изглеждала много благочестиво, макар и изцяло в противоречие с идеята и целта на общата трапеза. Ако ли пък в ролята си на съвременен евангелист приемаш хляба и виното през дувара на собствения си вътрешен параклис, където твой личен свещеник са емоциите ти, общо взето правиш същата грешка и отново пропускаш смисъла.
Сътрапезниците са и съзаклятници. Те са предани на обща кауза, но според Новия Завет няма как да сме предани на Христос, ако не сме предани един на друг. Ако ходим в светлината, както е Той в светлината, ни казва Словото, ние имаме общение един с друг. Няма как да си в добри отношения с Господ и да я караш самостоятелно. Kолкото и дълбок да е проблемът ти, той може да се реши с покаяние.
Именно тази Трапеза, която отслужваме всяка седмица, е мястото, където да изправиш кривото. Докато вкусваш от хляба и отпиваш от виното, огледай се. Тези хора са твоите хора. Ние християните, повече от всеки друг, би трябвало да преливаме от благодарност към Бога, когато се събираме със семействата си и приятелите си да празнуваме и прекарваме радостни моменти „пред лицето Му“. Празниците ни, например Денят на благодарността, не са за сметка на Божиите празници, защото ние отдавна празнуваме Деня на благодарността всеки път, когато участваме в тази Трапеза. Това е Евхаристийната Трапеза или иначе казано, това е Трапеза-та на благодарността.
Нашите действия тук определят и осмислят действията ни на всяка друга трапеза. Ако пристъпваме правилно към тази Трапеза, когато се зададат семейните или националните ни празници (безспорно почитаеми), ние ще знаем как да пристъпим към онези трапези.
Тук ние благодарим на Бога за своето спасение, за прошката на греховете ни, за пълното ни освещение, за това, че Бог ни приема, за нашето оправдание чрез възкресението на Исус. Така добиваме правилна перспектива върху живота си, но тази правилна перспектива не заличава всички други неща, за които си заслужава да сме благодарни. В Деня да благодарността ще благодариш на Бога в молитва за пуйката на фурна, печената шунка, картофеното пюре, гъстия сос от варено месо, плънката, соса от червени боровинки, варения зелен боб, кифличките, сместа от мед и масло и всички торти и сладкиши, за които така или иначе вече нямаш място. С тази молитва ти, който си син или дъщеря на завета, изразяваш своята благодарност за жътвата, дъжда и слънцето, работата си, безопасността си, мира, на който се радва страната ти, за жена си, децата си и внуците си и за всичко онова, което не можеш да изброиш.
Благодарността е нещо, в което по необходимост се проваляме. Благодарността винаги заеква и мънка, защото Божиите дарове са винаги неизразими. Просто няма как да ги опишеш и изброиш. Никога не сме достатъчно благодарни и макар в това също да има доза слава за Бога, тя не ни задоволява. Искаме догодина да заекваме по-малко, да Му благодарим и да Го прославим по-добре. А да си по-благодарен означава да дойдеш на Господната Трапеза, за да получиш сила и да се укрепиш в тази своя радост, доволство и благодарност, ден след ден, седмица след седмица. Хайде, елате! „Хайде, яж, че да пораснеш голям като татко си!“ Колко ли пъти тези думи са били казвани на поредното момче, което не иска да си изяде порцията зелен боб или спанак? Няма растеж там, където няма ядене. Естествено, ние не ядем и не пием само за да растем, но определено няма да пораснем, ако не ядем.
Християните се разминават в убежденията си за кръщаването на децата, но не бива да забравяме, че в известен смисъл всички, които се кръщават, са деца. Всеки прекрачва прага на църквата като дете и желае да пие духовно мляко, както апостол Петър ни напомня (1 Петрово 2:2). Няма да е странно, ако кажем, че на всички ни висят късите крачета от тези високи столове.
Нека обаче не се поддаваме на оптическата измама. Това че повечето от нас сме физически зрели, може да ни заблуди, защото физическата зрялост не означава и духовна. Библията го казва. В това сбъркаха и учениците, когато се опитаха да разгонят онези дечурлига и предизвикаха реакцията на Господ Исус. „Ние сме големи и силни и разбираме Божиите пътища“. Отговорът на Словото е еднозначен. „Вие сте големи и силни и именно затова сте едва в началото на пътя“.
Събрали сме се да ядем и да пием. Една от причините да го правим е за да пораснем в благочестие и зрялост. Нека пристъпваме към тази Трапеза с очакването да се уподобяваме все повече на Този, който стои на доайенското място, нашият Господ Исус Христос. Нека престанем да жертваме на олтара на един безкраен пубертет. Стига с това „две напред, три назад“. Бог ни е приготвил славно бъдеще, нека гледаме към него.
Подаваме си хляба и виното в този първи ден на седмицата. Има ли по-добро обещание за ново начало? Нима този ден няма да роди безброй други дни? Тази трапеза обръща лицата ни към бъдещето, към всички наши бъдещи трапези. Погледни напред, това там не си ли ти, но вече по-зрял? Светът е пълен с неудачници, всички сме лузъри. Винаги обаче ще измислим някоя религиозна метода – правим, струваме, само и само да не излезем капo. Вечни нещастници, балъци по рождение, които все драпат и пресмятат как да се доберат до почетната стълбичка на успелите.
Исус е единственият човек на този свят, който не е бил лузър. И как ли се е „уредил“? Ами като е вършил волята на Отца, който Го праща на кръста да страда, да пролее кръвта си и да умре. После погребват изстиналото му тяло в хладен гроб. Той е разпънат, умира и бива погребан – това изповядваме всички на тази вечеря. Бог го възкресява от мъртвите и с това измива Името Му, обявява Го за праведен чрез Духа. С това велико събитие Бог декларира, че „Неговите пътища не са като нашите пътища“.
На тази трапеза сме приканени да си спомним за делото на Исус. Нека обаче не се задоволяваме с това да си спомним само фактите. Тук си спомняме (и с това заявяваме), че Исус – победителят – умря за нас, нещастниците. С делото си, а и с начина, по който го извърши, Исус заяви завинаги, че първите ще бъдат последни, а последните – първи. Който иска да бъде велик в Божието царство, трябва да стане слуга на всички.
Това обаче явно ни представлява истински проблем, защото в момента, в който ни кажат, че трябва да станем слуги на останалите, ние го възприемаме просто като смяна на отбора по средата на играта. Има обаче голяма разлика между старанието ни да оцелеем, като си измисляме свои правила, и това да умрем и да възкръснем. Защото въобще не става дума просто за смяна на посоката или ударението.
Добре, какво да сторим след като това ни затруднява? Отговорът е пред теб, на тази трапеза. Не можеш сам да умреш и да възкръснеш. Трябва да участваш с евангелска вяра в смъртта и възкресението на Един Друг. Словото бе изречено в присъствието на хляба и виното, предстои ни причастие. А това, което придава ефикасност на причастието и го превръща в благословение е простата, дарена от Бога вяра. Когато Исус казва на народа да вярват в Бога, защото това е Божието дело, те незабавно искат от Него някакво знамение, тоест знак (Йоан 6:29,30).
Народът иска знак, когато Означаваният от всички знаци стои сред тях. От това разбираме, че ако не притежаваш Означавания, всеки знак сам по себе си е знак за осъждение. Исус им казва, че макар да Го виждат, те пак не вярват в Него. В този случай изглежда не важи правилото „няма да повярвам, докато не видя“. Защото май не виждащият вярва, а вярващият вижда.
Хората искали знак, защото Мойсей бил дал на дедите им да ядат небесен хляб. Исус им отговаря, че Мойсей не им е давал подобно нещо. Небесният Отец е този, който им дава истинския хляб, защото Божият хляб е самият Исус Христос (Йоан 6:32). Той слиза на света и дава живот на света.
Хлябът на живота дава живот на света и всички, които не приемат този живот – защото не Му вярват – биват прогонени и падат през глава във външната тъмнина, предадени на вечния ужас, който представлява човешката мъдрост. Бог дава на хората безценен хляб, но те настояват да си пекат свой, в своите си фурни, докато накрая се оказва, че устите им са завинаги пълни с пепел.
Исус обаче намира радост в това, че всички, които Отец му е поверил, ще дойдат при Него и никой от тях няма да бъде изгонен. Ти си дошъл тук и си дошъл с вяра. Притежаваш и знака, и Означавания. На света има само две трапези – Господната трапеза и бесовската трапеза. Двете са като светлината и тъмнината, като правдата и неправдата, като доброто и злото. Това означава, че трябва да избереш – не можеш да седнеш и на двете, не можеш и да ги съединиш.
Животът е прост. Обичай Бога и мрази злото. Животът не е сложен. Обичай Бога, обичай неговите хора, обичай Словото Му, обичай тайнствата Му, обичай Църквата. Страх от Господа е да се мрази злото. Ние сме призвани именно към този вид страх, а на тази Трапеза сме призвани именно към този вид омраза. Да не забравяме, че Господ похвали ефесяните, че мразят „делата на Николаитите“, но пък ги упрекна, че вече не обичат, както са обичали в началото. Ако обичаме горещо Исус, няма да мразим по-малко нещата, които Го позорят. Напротив.
Тази Трапеза подхранва любовта ти, тя подхранва и омразата ти. Обичай Бога и мрази злото. Ако не се чувстваш силен за това, ела тук и се подкрепи. Трапезата не е възнаграждение за силните, тя е за слабите, които знаят, че само Бог може да ги направи силни. Ключът към тази сила се нарича вяра. Но дори вярата ни е дарена, за да не може никой от нас да се похвали. Дечица, пристъпвате към Трапезата не защото сте силни, но защото Бог смята да ви направи силни. Ще го стори по благодат, затова елате с проста вяра.